(on the) Jellicoe Road

Hold my hand because I might disappear.

Всеки път, когато чета книга, в главата ми нещо не спира да клика: момчето от другата улица ще я хареса, защото е мрачна; момичето от магазина за сладки ще я хареса, защото е оптимистична; или пък обратното: този или онзи няма да я хареса, защото е наивна и сладникава; или пък корицата го плаши. И това донякъде има общо с работата ми и в същото време няма, защото просто така работи мозъкът ми. Не е нещо специално, а признак, че лесно се разсейвам и обикновено мисля за много неща едновременно.

Честно, опитвам се да си представя някой, на когото On the Jellicoe Road не би се харесала (Зорка е изключение от всяко правило), опитвам се да намеря нещо в нея, което не би допаднало на онзи, който харесва мрачни книги, нито на онзи, който харесва оптимистични, нито на някой, който (не) си пада по тийн романи. Мъча се да вляза във въображаемата глава на някой, на когото потенциално този роман не би се харесал. И не мога, няма такъв човек. Не виждам абсолютно никаква причина да не харесате On the Jellicoe Road. Може и да не се влюбите в нея като мен, може да не споделяте готовността ми да се врека в неумираща и вечна фенска любов към Мелина Маркета, но този роман ще ви хареса.

Трета ми е тази книга от австралийската авторка и едно знам със сигурност: началото винаги е трудно и бавно, мъчно и дори леко объркващо. Но пише приятно изгубващо – като онзи тип гъдел, който дразни, но щом спре, веднага започва да липсва. Затварям последната страница и единственото, което ми се ще, е да започна отново. Да се върна там, където съм се чудила кой, за бога, е този и кога, мамка му, всичко това ще тръгне в някаква посока. Да разбера героите по-добре.

На Джелико Роуд има всичко – има любов, има самота, има депресия, наркотици, престъпления, секс, война, мъчения, живот, смърт, тайни. Всичко има смисъл, всяко едно парченце пасва идеално с предишното, свързвайки се в красивозловещ пъзел, който разбира живота по-добре от самия него. Трябва само да имате съвсем малко търпение и да дадете шанс на тази мъничка, но прелестна книга, да ви омае.

Хем е тийн роман, хем не е. Половината герои са седемнайсетгодишни, вярно е, но другата половина отдавна вече не са деца. Стажът ми на излязъл от тийнейджърската възраст човек не е дълъг, но въпреки това съм готова да заявя, че On the Jellicoe Road ще се хареса и на по-пораснали от мен, с повече житейски опит и повече всичко. Написана е с чувство;  като че не е имало нищо по-важно – и няма да има нищо по-важно, от тези герои, от това, което им се случва, от тях и мен, от вас и нея, от Джелико Роуд, най-красивото място на света.

Някак все успява да ме хване за гърлото, да влезе в главата ми, да ме разбере, без да ме е питала какво ми е. Може би това е толкова специалното у книгите на Маркета – успяват да те докоснат, да ти кажат онова, което още не си разбрал, че чувстваш, ако мога да я цитирам.

Обичам вълнуващи разкази, а On the Jellicoe Road е точно това. Не пести нищо от живота и в същото време го поднася с пламенна надежда. Като да си изгориш езика, отпивайки от чаша топъл шоколад – за да стигнеш до хубавото, трябва да се опариш. А и войната понякога ражда любов.

П.С: Някой да я издаде АSAP, моля.