„Том и Джулс няма
да се върнат, Черил. Приеми го. И когато преживееш една седмица повече, защото
си могла да ядеш от техния дял, а след това можеш да изядеш Виктор, тогава
вероятно ще проумееш, че надежда вече не съществува.“
„Кутия за птици“ (Джош Малерман, DejaBook) напомня по стил „Светлината, която не виждаме“ (Антъни
Доер, Сиела) – ударни, кратки изречения, наситени със сила и отприщващи лавини
от чувства. По атмосфера – „Останалите“ (Том Перота, Ибис) – книга, която по
подобие разглежда живота на хората след необясним апокалипсис и която пленява с
тъга и безнадеждност. Носи нещо от „Слепота“ (Жозе Сарамаго, Колибри) с темата
за хората, лишени от възможността да виждат, макар и обстоятелствата и
посланието да са различни. И има нещо от „Кървавочервен път“ (Мойра Янг, Монт)
– действието, лудото прелистване на страниците, докато улисан и сащисан очакваш
да разбереш какво следва. Шеметна е.
Сигурно знаете за какво е романът. Светът вече не е
същият – навън броди нещо, което подлудява хората, щом го видят. Затова всички
ходят с превръзки на очите и каквото и да става, не отварят очи. Една малка
група се събира в къща, която превръща в свое убежище. На първите страници
откриваме Малари и двете й деца в трескава подготовка. После колелата започват
да се въртят и няма спиране.
„Кутия за птици“ е страх. Жив и повсеместен – той е
другото главно действащо лице, задвижващият елемент в повествованието, встрани
от Малари, встрани от Том, Джулс и останалите съквартиранти. Харесвам как
Малерман успява да внедри реално усещане за страха, който героите му изпитват,
и как добре то се предава през страниците и прониква у читателя. Не казвам, че
книгата е страшна, но го казвам. И нямам предвид в смисъл на гнусен хорър с
неконтролируеми мутирали зомбита, които ще ти откъснат главата и ще си
издълбаят от нея фенер за Хелоуин. Книгата не е класически хорър и лично на мен
ми се струва, че няма подобни претенции. Докато прелиствах страниците – с трепет
и вълнение, между другото, осъзнах, че единственото нещо, което е в състояние
да ме уплаши, е страхът. Това звучи странно, но е абсолютен факт, и имам
чувството, че Малерман го е разбрал много преди мен и е съумял да го използва доста
успешно.
„Кутия за птици“ ми влезе под кожата. Действието не спира
и въпреки че принципно предпочитам „бавни“ книги, тук нямах време да помисля
дори за спирка. До самия край ми се искаше по-смел да бъде авторът и да
рискува, обяснявайки как и защо полудяват хората, но от гледата точка на прочел
финала човек, съм склонна да се съглася, че така е може би най-добре. Едно
обяснение не би допринесло особено за каквото и да било. Представям си как би
реагирала Малари, ако някой седне да й заобяснява защо й се е наложило да
преживее четири години сама с две деца. Би било безсмислено и обидно.
Признавам, че отначало бях скептична и с лекота щях да
подмина „Кутия за птици“, без да ми мигне окото дори (хе-хе). След „Останалите“
обаче още ме държеше апокалиптичната вълна и ми се щеше да я яхна, докато е
силна. Очаквах да бъда разочарована и подведена от силната пропаганда за този
роман. Грешката е моя, моля да ме извините. В крайна сметка си струваше да
плавам с Малари по реката и да се страхувам заедно с нея.
No comments:
Post a Comment