(on the) Jellicoe Road

Hold my hand because I might disappear.

Всеки път, когато чета книга, в главата ми нещо не спира да клика: момчето от другата улица ще я хареса, защото е мрачна; момичето от магазина за сладки ще я хареса, защото е оптимистична; или пък обратното: този или онзи няма да я хареса, защото е наивна и сладникава; или пък корицата го плаши. И това донякъде има общо с работата ми и в същото време няма, защото просто така работи мозъкът ми. Не е нещо специално, а признак, че лесно се разсейвам и обикновено мисля за много неща едновременно.

Честно, опитвам се да си представя някой, на когото On the Jellicoe Road не би се харесала (Зорка е изключение от всяко правило), опитвам се да намеря нещо в нея, което не би допаднало на онзи, който харесва мрачни книги, нито на онзи, който харесва оптимистични, нито на някой, който (не) си пада по тийн романи. Мъча се да вляза във въображаемата глава на някой, на когото потенциално този роман не би се харесал. И не мога, няма такъв човек. Не виждам абсолютно никаква причина да не харесате On the Jellicoe Road. Може и да не се влюбите в нея като мен, може да не споделяте готовността ми да се врека в неумираща и вечна фенска любов към Мелина Маркета, но този роман ще ви хареса.

Трета ми е тази книга от австралийската авторка и едно знам със сигурност: началото винаги е трудно и бавно, мъчно и дори леко объркващо. Но пише приятно изгубващо – като онзи тип гъдел, който дразни, но щом спре, веднага започва да липсва. Затварям последната страница и единственото, което ми се ще, е да започна отново. Да се върна там, където съм се чудила кой, за бога, е този и кога, мамка му, всичко това ще тръгне в някаква посока. Да разбера героите по-добре.

На Джелико Роуд има всичко – има любов, има самота, има депресия, наркотици, престъпления, секс, война, мъчения, живот, смърт, тайни. Всичко има смисъл, всяко едно парченце пасва идеално с предишното, свързвайки се в красивозловещ пъзел, който разбира живота по-добре от самия него. Трябва само да имате съвсем малко търпение и да дадете шанс на тази мъничка, но прелестна книга, да ви омае.

Хем е тийн роман, хем не е. Половината герои са седемнайсетгодишни, вярно е, но другата половина отдавна вече не са деца. Стажът ми на излязъл от тийнейджърската възраст човек не е дълъг, но въпреки това съм готова да заявя, че On the Jellicoe Road ще се хареса и на по-пораснали от мен, с повече житейски опит и повече всичко. Написана е с чувство;  като че не е имало нищо по-важно – и няма да има нищо по-важно, от тези герои, от това, което им се случва, от тях и мен, от вас и нея, от Джелико Роуд, най-красивото място на света.

Някак все успява да ме хване за гърлото, да влезе в главата ми, да ме разбере, без да ме е питала какво ми е. Може би това е толкова специалното у книгите на Маркета – успяват да те докоснат, да ти кажат онова, което още не си разбрал, че чувстваш, ако мога да я цитирам.

Обичам вълнуващи разкази, а On the Jellicoe Road е точно това. Не пести нищо от живота и в същото време го поднася с пламенна надежда. Като да си изгориш езика, отпивайки от чаша топъл шоколад – за да стигнеш до хубавото, трябва да се опариш. А и войната понякога ражда любов.

П.С: Някой да я издаде АSAP, моля.

Колко може да е красива една „Кутия за птици“

„Том и Джулс няма да се върнат, Черил. Приеми го. И когато преживееш една седмица повече, защото си могла да ядеш от техния дял, а след това можеш да изядеш Виктор, тогава вероятно ще проумееш, че надежда вече не съществува.“

„Кутия за птици“ (Джош Малерман, DejaBook) напомня по стил „Светлината, която не виждаме“ (Антъни Доер, Сиела) – ударни, кратки изречения, наситени със сила и отприщващи лавини от чувства. По атмосфера – „Останалите“ (Том Перота, Ибис) – книга, която по подобие разглежда живота на хората след необясним апокалипсис и която пленява с тъга и безнадеждност. Носи нещо от „Слепота“ (Жозе Сарамаго, Колибри) с темата за хората, лишени от възможността да виждат, макар и обстоятелствата и посланието да са различни. И има нещо от „Кървавочервен път“ (Мойра Янг, Монт) – действието, лудото прелистване на страниците, докато улисан и сащисан очакваш да разбереш какво следва. Шеметна е.

Сигурно знаете за какво е романът. Светът вече не е същият – навън броди нещо, което подлудява хората, щом го видят. Затова всички ходят с превръзки на очите и каквото и да става, не отварят очи. Една малка група се събира в къща, която превръща в свое убежище. На първите страници откриваме Малари и двете й деца в трескава подготовка. После колелата започват да се въртят и няма спиране.

„Кутия за птици“ е страх. Жив и повсеместен – той е другото главно действащо лице, задвижващият елемент в повествованието, встрани от Малари, встрани от Том, Джулс и останалите съквартиранти. Харесвам как Малерман успява да внедри реално усещане за страха, който героите му изпитват, и как добре то се предава през страниците и прониква у читателя. Не казвам, че книгата е страшна, но го казвам. И нямам предвид в смисъл на гнусен хорър с неконтролируеми мутирали зомбита, които ще ти откъснат главата и ще си издълбаят от нея фенер за Хелоуин. Книгата не е класически хорър и лично на мен ми се струва, че няма подобни претенции. Докато прелиствах страниците – с трепет и вълнение, между другото, осъзнах, че единственото нещо, което е в състояние да ме уплаши, е страхът. Това звучи странно, но е абсолютен факт, и имам чувството, че Малерман го е разбрал много преди мен и е съумял да го използва доста успешно.

„Кутия за птици“ ми влезе под кожата. Действието не спира и въпреки че принципно предпочитам „бавни“ книги, тук нямах време да помисля дори за спирка. До самия край ми се искаше по-смел да бъде авторът и да рискува, обяснявайки как и защо полудяват хората, но от гледата точка на прочел финала човек, съм склонна да се съглася, че така е може би най-добре. Едно обяснение не би допринесло особено за каквото и да било. Представям си как би реагирала Малари, ако някой седне да й заобяснява защо й се е наложило да преживее четири години сама с две деца. Би било безсмислено и обидно.

Признавам, че отначало бях скептична и с лекота щях да подмина „Кутия за птици“, без да ми мигне окото дори (хе-хе). След „Останалите“ обаче още ме държеше апокалиптичната вълна и ми се щеше да я яхна, докато е силна. Очаквах да бъда разочарована и подведена от силната пропаганда за този роман. Грешката е моя, моля да ме извините. В крайна сметка си струваше да плавам с Малари по реката и да се страхувам заедно с нея.

„Кралица на кошмара“ - кошмарна кралица

          

В първата част на дуологията „Анна в рокля от кръв“ (Сиела, 2014 г.) Кас, убиецът на духове, заедно със своите приятели вещерът (или вещицата, както ви е по-удобно) Томас и съученичката им Кармен оформят отряд по изтребване на призраци с вкус към убийства. Така се запознават с Анна. Тя избива наред и е най-известният призрак убиец. Освен това си има тайна. Естествено, дружината се сприятелява с нея. Още по-естественото е, че Кас се влюбва. Накрая тя спасява живота им, жертвайки се.

В „Кралица на кошмара“ триото отново е тук. Този път е техен ред да спасят Анна и един вид да върнат услугата. Междувременно се случват разни драми между тях – любовни и други. Появява се и някакъв Орден. Не става съвсем ясно.

Толкоз за сюжета. Сега към проблемите.

Тук съм, за да разбера какво е станало с Анна. Всички й го дължим.

Тези думи на Кас (който впрочем има безумно претенциозно име – Тезеус Касио Лоууд) са като саундтрак на „Кралица на кошмара“. С това се изчерпват първите стотина страници. Чухме те, братле. Чухме те първите шейсет пъти, като го каза.

Случват се и някакви битки с някакви призраци, но те са толкова изсмукани от пръстите и без значение в глобалната схема (освен това са бедно написани), че споменаването им не си струва.

Проблем №2 е, че бях забравила колко досаден е Кас. Ако не беше такова малко мрънкащо момченце, „Кралица на кошмара“ би ми харесала в пъти повече. И драмата, колко много драма има в тая книга. (Само да вметна, че заглавието е доста преекспонирано. Какво му беше лошото на „Момиче на кошмара“. Чак кралица.. Анна и в своята рокля от кръв не беше особено страшна. А тук дори и тя мрънка. Ъгх.)

О, Анна. И в първата книга ми беше безразлично какво ще ти се случи, ама в тази исках по-скоро да се свършва с теб – в ада ли, в рая ли, където искаш ходи, само да спреш да ме занимаваш.

Следват 40 страници, в които всевъзможни хора убеждават Кас, че о, това е толкова грешно, и о, той няма да оцелее, и о, и о. О, Кас, моля те, не прави това, ще умреш. Бла-бла.

Всичко казано дотук е с условието, че не харесах и първата книга за Анна. Прочетох „Кралица на кошмара“ от чисто любопитство. Някой ми беше казал, че е страхотна и чудесна, и о, и о. Аз просто не я усещам, това е. Разбирам защо на някои хора би допаднала, но само с разбирането ще си остана.

Причината за проблема, който ние с Анна имаме, съм аз. Не е лоша книга, но лично на мен ми беше скучна. И определено не можах да приема проблемите, с които се занимаваха, сериозно и присърце. А за да ми хареса една книга, трябва да ме грабне и да ме накара да я съпреживявам.

Смятам, че „Анна…“ ще допадне на фенове на „Свръхестествено“, които не са навършили пълнолетие. Ако сте стигнали до десетия сезон на споменатия сериал (и най-вече сте преживели мъката да го изгледате), просто не се занимавайте с тази книга. Не е от тийн романите, които са интересни на пораснали тийнове.

Няма какво да гледате тук. Продължаваме към следващата книга.

Просто (къмингс

Аз съм простичко момиче. Обичам хубави истории, чета любовни романи (когато ми е меланхолично), гледам романтични комедии (понякога дори не въртя очи на тях – каквото и да казвате, всеки има нужда да види, че любовта е възможно да се случи), нямам нужда от много на света – само книги да имам. Не твърдя, че разбирам е.е.къмингс, не твърдя, че мога да го анализирам, но го усещам. Не мога така поетично да говоря, но не смятам и че е нужно. Каквото и да се каже за поезията му, ще е малко, ще е неточно. Затова – нека не казваме каквото и да било, понякога думите са излишни. Чувствайте поезията му, живейте я. Душата ви ще я разбере, ако и вие да не успеете.

Познавам къмингс предимно от книги, които са го цитирали. Това ми беше повече от достатъчно обаче, за да тичам нетърпеливо да се сдобия със „сърцето ти нося(в сърцето си го нося)“. Освен че е къмингс, изданието е повече от прелестно. Знам, че в момента всички говорят за тази книга и че това е в състояние да отблъсне някои хора, но нека не го прави. Заслужавате я. Събитие е и напълно оправдано е да се говори, да се споделя, да се купува, да се подарява – най-вече да се чете. Вечер, сами, на запалена нощна лампа. Когато светът е само на вас и на къмингс.

сърцето ти нося(в сърцето си го нося) ще си проправи път към онези, които имат нужда от тази книга в живота си – може да не е днес, може още да не сте готови за нея, може да ви е подразнило колко се прехласват всички, но когато трябва, тя ще ви намери. Някой ще ви я подари или ще слушате Том Хидълстън да рецитира „да пипна искам каза той“, или ще се случи нещо зашеметяващо, което в крайна сметка ще открие за вас къмингс, но това ще се случи. И тогава ще го почувствате.

багодарни сме

боже

за това,че умираме

На Манол Пейков за вдъхновения превод, на Люба Халева за изумителните илюстрации, на Владимир Левчев за редакцията. Изобщо – на Жанет-45 за това издание.

Чакам Т. С. Елиът.

Счупени парчета - "Стъкларят от Мурано"

В "Стъкларят от Мурано" (Марина Фиорато, "Кръгозор") става въпрос за една лондонска женичка, която след изневярата на съпруга си решава да се завърне към корените си във Венеция. Там тя, в рамките на няколко месеца (дори на авторката не е известно колко точно са те), успява да усвои езика и диалектите, да си намери апартамент и нов мъж, както и да стане маестра на стъкларите. Всичко това – без усилия, пада й от небето, като дар божи. Стягайте куфарите и беж да откривате предците си из Венеция. Явно там животът се случва по-лесно.

„Стъкларят от Мурано“ – това книжно недоразумение, успя да ме изуми с две неща. Първо, как въобще е видяло бял свят, и второ, как се е превърнало в бестселър и по нашите земи. Авторката е коренячка венецеианка и въпреки това се погавря така фриволно и без да се свени, със своите история и традиции.

Идеята на романа е прекрасна, историята на стъкларите от Мурано е повече от любопитна, като добавим и паралела със съвремието, звучи супер. Това обаче слага край на всичко хубаво, което мога да кажа за тази книга. Героите са плоски, откровено дразнещи и немотивирани. Липсва им страст, заряд, липсва им душа и най-вече им липсва хъс. Лично аз не можах да повярвам на лекотата, с която главната героиня (както там беше името й) успява за толкова кратко време безпроблемно да се издигне в йерархията. Талантът и името са едно на ръка – да правиш перфектно стъкло обаче, без да си се докосвал до занаята никога в живота си, ми се струва нереалистично. 

Фиорато е сметнала за много оригинално героинята й да си общува с мъртъв неин прародител, от когото да иска съвети и сила – като че е някакъв бог на стъкларите жени. Езикът е беден, елементарен. Всичко важно според авторката е казано в курсив. Съществуват реклами за перилни препарати, написани по-добре.

Щеше ми се да прочета цялата книга, за да мога да излея тонове и тонове тиня върху страниците на тоя гаден роман (пък и от любопитство колко по-зле може да стане), само че в момента, когато *спойлер* по драматичен начин в края на главата беше вметнато, че героинята (както и да е глупавото й име) е бременна, не издържах повече. Не си струва главоболието. Свърши ми аспиринът. 

Густо, каза тя и проследи с пръст карираната му риза. Густо, помисли си той, предвкусвайки как ще му излезе късметът. Густо, написа Фиорато, ще забогатея лесно и бързо. Густо, рече издателят, усещайки почивка на Хаваите. Густо, помислих си аз и после повърнах шумно в реката.
       Ако някой ме беше натирил да я чета, щях да мога да го обвиня в кофти литературен вкус и никога повече да не взимам препоръки от него. Само че сама си я избрах. Гадничко ми е.

„Стъкларят от Мурано“ спокойно може да бъде синтезирана по следния начин: тоталната липса на талант е фатална за добрата история. Спестете си паричките за нещо по-добро – баничка с боза, примерно. Дайте ги на уличен музикант. Изобщо – стойте далече от тази книга.